Брой 32, юни 2010 г.

Дяволските екскременти

Могат ли богатите на петрол страни да избегнат проклятието на ресурсите?

Автор: Мозес Наим | 11 ноември 2009, 15:11

Петролът е проклятие. Природният газ, медта и диамантите също са вредни за здравето на една държава. Заключението следва от едно колкото силно, толкова и на пръв поглед нелогично прозрение: бедните, но богати на природни ресурси страни често са неразвити не въпреки въглеводородните и другите си минерални богатства, а именно заради тях. По един или друг начин петролът, златото или цинкът ви правят бедни. Това е трудно за вярване и изключения като Норвегия и САЩ често се използват като аргумент, че петролът и просперитетът всъщност вървят ръка за ръка.

Редкостта на такива изключения не само потвърждава правилото, но и показва колко е трудно да се избегнат причиняващите нищета следствия от богатството, основано на природни ресурси. Демокрация, прозрачност и ефективни обществени институции, отговорни пред гражданите - това са важните предпоставки. Без тях по-техническите аспекти от рецептата - като поддържане на макроикономическа стабилност, разумно управление на обществените финанси, инвестиране на част от печалбите зад граница, установяване на "фондове за черни дни", диверсификация на икономиката и гаранции срещу прекаленото поскъпване на местната валута - просто нямат смисъл.

Всичко това звучи разумно. През 2007 г. сборникът "Да избегнем проклятието на ресурсите"  под редакцията на Джефри Сакс, Джоузеф Стиглиц и Макартан Хъмфрис обобщи консенсуса за това какво трябва да направят страните, затънали в комбинацията от богати почви и бедни институции.

За нещастие при повечето неразвити страни предложените защитни мерки са толкова утопични, колкото и по-голямата цел, за чието постигане би трябвало те да помогнат. Страните, които вече са изградили всички тези институционални съпротивителни сили, няма за какво да се тревожат. При останалите, подобно на автоимунно заболяване, проклятието подкопава способността на една страна да изгради защити срещу него. През последните години разбрахме, че концентрирането на власт, корупцията и способността на правителствата да пренебрегват нуждите на населението затрудняват предприемането на необходимите мерки срещу проклятието на ресурсите.

Хуан Пабло Перес Алфонсо, венецуeлският министър на нефтената индустрия от началото на 60-те и един от основателите на ОПЕК, беше първият, който привлече вниманието към петролното проклятие. По неговите думи петролът не е черно злато - той е дяволски екскремент. Оттогава прозрението на Перес Алфонсо се проверява - и потвърждава - от куп икономисти и политолози. Те доказват, че от 1975 г. икономиките на богатите на ресурси страни се увеличават с по-бавен темп в сравнение със страните, които не могат да разчитат на износа на минерали и суровини. А дори когато бележат ръст благодарение на ресурсите си, той рядко води до обичайните социални придобивки от икономическия подем.

Една обща черта на ресурсно базираните икономики е, че те често имат обменни курсове, които стимулират вноса и потискат износа на почти всичко освен на основната им суровина. Не че техните лидери не осъзнават, че трябва да разнообразят икономиката си. Всъщност всички пет­ролни държави масирано инвестират в развитието на други сектори. За жалост малко от тези инвестиции успяват основно защото обменният курс спъва растежа на селското стопанство, производството или туризма.

След това идва и силната ценова нестабилност на ресурсите, които тези страни изнасят. През последните 2 години например петролът се изстреля от по-малко от 80 долара за барел до 147 долара, после падна до 30 и отново се покачи до 60 долара към средата на 2009 г. Този цикъл нагоре-надолу има разрушителни ефекти. Подемите водят до прекалени инвестиции, безразсъдни рискове и прекомерни дългове. Спадовете водят до банкови кризи и драконовски бюджетни ограничения, удрящи бедните, които разчитат на правителствените програми. А за капак правителствата, виждайки големи приходи, са под натиск да лансират планове, по-големи и по-сложни, отколкото бюрокрацията може да понесе. Прекалено амбициозните проекти водят до големи разхищения и често се изоставят при следващия спад в приходите.

В допълнение петролната индустрия е силно концентрирана и капиталоемка. Това значи, че подхранваният от нефт растеж не създава работни места в размер, пропорционален на дела на петрола в икономиката. В много от тези страни нефтът и природният газ се равняват на над 80% от правителствените приходи, докато в тези сектори обикновено работят по-малко от 10% от заетите. Това води до голямо неравенство в доходите.

Петролното проклятие освен това подхранва лошите политики и в това се крие автоимунната му същност. Тъй като правителствата не трябва да облагат населението, за да съберат огромни фис­кални приходи, лидерите им могат да си позволят да бъдат безотговорни към данъкоплатците, които в отговор имат повърхностни, а често - и паразитни връзки с държавата. Поради възможността да разпределят несметни финансови ресурси тези правителства неизбежно се корумпират.

Това обяснява защо множеството суверенни фондове, фондове за акумулиране на приходите от петрола и други решения, изпробвани от богатите на ресурси държави в опит да избегнат ефекта на нестабилните цени, прекалените бюджетни разходи, задлъжнялостта, потискащите износа обменни курсове и други вредни ефекти, рядко действат. Тези фондове или биват обрани, преди да дойдат "черните дни", или се пропиляват в лоши инвестиции. Въпреки многото обещания през годините почти нито една страна - износителка на природни ресурси, не е успяла да попречи на обменния си курс да подкопае международната конкурентоспособност на другите й сектори.

Веднъж дошли на власт, богатите на петрол правителства са адски трудни за сваляне. Статистически е много по-малко вероятно една богата на петрол авторитарна държава да премине към демокрация, отколкото една бедна на природни ресурси към автокрация. Богатите на петрол правителства харчат между 2 и 10 пъти повече за военни разходи и следователно са по-предразположени към война. Повечето страни - износителки на пет­рол, които не са изградили силни демократични институции, преди да започнат да изнасят суровината, неизбежно създават една неблагоприятна за демокрацията среда.

Една скорошна инициатива цели да накара международните корпорации да бъдат по-прозрачни по отношение на договорите си, инвестициите, данъците и приходите си в бедните страни. Не всички корпорации обаче са готови да играят по тези правила. А и е необходимо повече от заплаха за публикуване на доклад в интернет, за да се попречи на дълбоко укрепената клептокрация да краде.

И така, изгубена ли е всяка надежда за бедните страни, богати на природни ресурси? Не съвсем. Чили и Ботсвана изпъкват като примери за успех в континенти, където проклятието на ресурсите обикновено има опустошителни последици. Техният опит потвърждава това, което знаем - необходимо е да избавим всяка страна от петролното проклятие. Но как точно те успяха да го постигнат все още е загадка. Отговори като "добро ръководство", "силно управление" и "надеждни институции" само маскират невежеството ни. Разгадаването на загадката как тези две бедни държави успяха да развалят проклятието на ресурсите може да пощади милиони от дяволските екскременти. Никой обаче все още не е успял.

Мозес Наим е главен редактор на FOREIGN POLICY