|
Брой 29, декември 2009 г.
|
Страх, унижение, надежда, или емоциите, които управляват света
Автор: Ралица Пеева | 11 ноември 2009, 15:09
 |
ВЪПРОС НА ПРИОРИТЕТИ:
За китайците материалното благосъстояние векове наред е било по-важно от демокрацията
[Reuters] |
Доминик Моизи,
"Геополитика на емоцията",
издателство Doubleday, 2009,
192 стр. (на английски език)
Dominique Moisi,
"The Geopolitics of Emotion", Doubleday, 2009, 192 p.
Политологията дава различни обяснения за сложните конфликти и взаимоотношения в съвременния свят. Според някои анализи напрежението между държави, региони и континенти се дължи на икономическо неравенство, според други - на религиозни и културни различия. В този контекст анализът на Доминик Моизи "Геополитика на емоцията" е предизвикателен, интересен и необичаен. Според него съвременните конфликти и тенденции се виждат най-добре през призмата на три емоции - страх, унижение и надежда. Създателят на Френския институт за международни отношения е убеден, че политическата динамика може да се усети само ако разберем емоциите. А те като холестерола са добри и лоши - важен е балансът между тях.
Тезата е предизвикателна. Водещите политологични факултети обикновено приемат за даденост, че сериозният анализ е количествен, статистически обоснован и лишен от културни обяснения. Според Моизи обаче, ако разчитаме само на количествената политология, ще изпуснем ключови тенденции в развитието на света. Вероятно в началото на книгата читателят ще бъде едновременно пленен и притеснен от аргументите. Емоциите са характерни за индивида - как ще дефинираме емоции на цели нации и дори региони? И кои емоции да анализираме така, че да не изпадаме в културен детерминизъм?
Според Моизи надеждата, унижението и страхът описват съвременната реалност. Той не избира точно тях случайно. Те имат една обща характеристика - обвързани са с увереността, а "идеята за увереност е определящ фактор за това как нации и хора решават предизвикателствата, пред които са изправени, и как се отнасят помежду си". Страхът е липса на увереност, надеждата е израз на увереност, а унижението е накърнена увереност. "Увереността е толкова важна за нациите, цивилизациите и хората, защото тя позволява да проектираш себе си в бъдещето, да реализираш способностите си и дори да ги надминеш." Макар и предизвикателна, тезата на Моизи е поднесена с красноречива логика и без претенцията, че е универсална теория за всичко. Тъкмо обратното, според Моизи книгата се опитва да "бъде коректив на опростяващите теории, които доминират дискурса. Тя е за смесицата от емоции и нюанси на сиво, определящи най-точно света днес".
Често Западът се смята за основен двигател на процеса на
глобализация. Моизи обаче дефинира глобализацията като явление, състоящо се от два различни феномена - културна американизация на света и паралелно с нея икономически възход на Азия. "Реално, докато културното влияние на САЩ в целия свят е всепроникващо и безпрецедентно, икономически Западът е задминат от Азия." Това състояние е ключово, защото основните играчи на световната сцена се различават не само по власт и влияние, те имат и драматични различия във възгледите си за света. Докато Европа и Америка са съсредоточени върху универсалните ценности, Индия, Китай и Русия изглеждат много по-заинтересувани от собствената си позиция. Как се превежда това в картата на емоциите? Моизи твърди, че "основната причина днешният глобализиращ се свят да бъде идеална почва за развитие и дори експлозия на емоциите е, че глобализацията предизвиква несигурност и поставя въпроса за идентичността". В свят, в който информацията и образите на богатите общества и личности заливат социалното въображение, и в най-бедните райони на света изведнъж започва преливане на реалности, на сравнения и ценностни системи, което неизбежно води до сблъсък.
И все пак как да измерваме емоциите на нациите? Как те променят географските понятия, с които работим? Как се очертават начини на поведение, които обясняват случващото се в световната политика? Тук Моизи не е така убедителен. Според него "картографирането на емоциите е начин да се очертаят тенденции в поведението на нациите. То включва елементи като изследвания на общественото мнение (какво е отношението на хората към себе си, към настоящето им, към тяхното бъдеще), твърденията на политическите лидери, културните явления - филми, пиеси и книги, архитектура". Но дали богатата картина, получена от предложените средства за картографиране на емоциите, няма да пропусне важни елементи или, обратното, няма да бъде толкова подробна, че тенденциите да се изгубят в изобилието от факти?
Въпреки тези съмнения авторът прилага предложената матрица и откроява няколко интересни и ключови тенденции в съвременния свят. Континентът - носител на надеждата, според него е Азия. Защо Азия е успешна? Наред с познатите тези за икономически растеж, спестявания и работна етика той открива и нова важна ключова характеристика - адаптивност. "Хибридната природа на азиатската идентичност изглежда много по-адаптивна към свят на конфликт и затова по-благоприятна от относителната хомогенност на западния свят. Тъй като ние на Запад все още сме склонни да виждаме себе си в центъра, сме по-притеснени и дори по-дестабилизирани в основната си идентичност от азиатците. Те успяват да останат каквито са, докато стават като нас." Това наблюдение, макар и твърде обобщаващо, е доказателство за усета на Моизи към парадокса. По-голямата част на света попада в категорията "нюанси на сивото", докато Азия е континент на подем, младо население, готовност за промяна и нови възможности за милионите, които живеят под прага на бедността.
Емоциите имат значение за съдбата на едно общество, защото според Моизи "те отразяват степента на увереност, която обществото има в себе си. Тя от своя страна определя способността на това общество да се възстанови след криза, да отговори на предизвикателство, да се промени спрямо променящите се обстоятелства". Това е и едно от обясненията защо страни като Индия и Китай излизат по-бързо от настоящата икономическа криза. Китай според Моизи е отново изгряваща империя с усещане за време, неизмеримо по-дълго от нашето на Запад. И макар че икономическият успех засега не води до политически реформи, авторът смята, че не бива да се променя рационалното отношение на Запада към Китай. За китайците материалното благосъстояние векове наред е било по-важно от демократичните институции и колкото по-рано приемем, че това е тяхно право, толкова по-бързо ще имаме взаимна изгода от отношенията си. Комбинацията от икономически реформи и политическа стагнация там ще съществува дотогава, докато основната емоция е надеждата. По подобен начин и Индия е мобилизирана от надежда и икономически подем въпреки парализиращата корупция. Предизвикателствата пред Индия и Китай са общи - бедност, екологична криза и разминаване между общество и политици. Тези предизвикателства са познати и на западния свят, но в Азия според Моизи надеждата е силен стимул да се търсят решения, вместо да се изпадне в отчаяние.
Унижението, от друга страна, характеризира много от държавите в арабския свят. Моизи твърди, че за исляма отдавна не може да се говори като за единен феномен, но е безспорно, че "политически и емоционално това, което доминира мюсюлманския свят днес, е усещането за политическо и културно унижение и усиленото търсене на чест". Вкопчени в страховете си от другия пък, двете части на Запада - Америка и Европа - макар и в различна степен, но по подобен начин са в плен на третата ключова емоция - страха. Страхът от емигрантите, които хем са необходими за икономическото ни развитие и за начина ни на живот, хем ни влизат в света, взимат ни работата, живеят с нас. Страхът парализира визията ни за бъдещето. Решението на страните - членки на ЕС, за интегрирането на Турция според Моизи е ключът към бъдещето на Запада - дали ще отвори вратите си за една икономически стабилна и политически секуларизирана страна и ще я превърне в мост между Близкия изток и себе си, или ще отхвърли важен съсед и партньор и ще го тласне към религиозна радикализация.
Книгата завършва с два интересни погледа към бъдещето - мрачен и оптимистичен. Те зависят от това дали надеждата или страхът ще вземат превес над останалите "оттенъци на сивото". Макар и твърде общи, за да ги мислим като прогнози, двата погледа са важни, защото дават възможността за избор, за търсене, за промяна. А промяната според Моизи е ключова: "Самосъхранението означава промяна - статуквото е неудържимо." А промяната е възможна, ако успеем да превърнем настоящия страх и нетолерантност в приемане и разбиране. Единствено тогава Европа ще избегне опасността да се превърне "в музей", който жителите от други континенти посещават и разглеждат с възхищение, преди да се върнат в страните си, изпълнени с динамика, енергия и развитие - там, където преобладаващата емоция е надеждата.
Ралица Пеева е външен редактор на "FP - България"
|
•
Блог
Здравейте,
много ми допада книгата, знаете ли дали я има вече в България и къде мога да я намеря?