|
|
Социални грижи или социална църква
Автор: Климент Христов* | 29 януари 2009, 11:39
 |
| Фотограф: АНЕЛИЯ НИКОЛОВА |
 |
Обществен кръст: Медиите забавляваха публиката с фрази като
„попове си скубят брадите за имоти“ през 90-те години
Фотограф: ЖИВКО АНГЕЛОВ |
Да се преборят с мисленето в рамките на "един народ, една държава, една църква" е част от предизвикателството към БПЦ в началото на новото хилядолетие, но то е един вид завръщане в бъдещето или преоткриване на корените.
Наскоро на публична дискусия бяха поканени двама свещеници да ги показват на народа за пример, защото извършвали социална дейност - работели с наркозависими и тежко болни. Седях и си мислех колко абсурдно е това. Абсурдно, защото логично би било да е обратното - да ги сочат обвинително с пръст, защото не работят в социалната сфера. Но както една дама от публиката възмутено разясни: църквата била нещо като духовно средище, а не социално министерство и не трябвало да се превръща в такова. А това е направо смешно. Това е все едно да обясниш, преведено на светския език на обществото, че една партия не трябва да се стреми към властта, а да остане дискусионен клуб по интереси. Не е нужно да се правят сравнения със ситуацията на Запад, достатъчен е и един поглед в историята и развитието на църквата, за да се види, че основните й дейности още от самото начало са свързани, най-общо казано, със социални грижи - за вдовици, сираци, болни...
Защо обаче тя подобно на партия не иска тази "власт", която даже й е вменена от християнското учение като задължение? Едно от любимите от години оправдания на Изток е, че на нас духовността ни е достатъчна - пък ония там на Запад, които така и така всичките са "еретици", понеже нямат духовност, се опитват да компенсират със социална дейност. Ако оставим настрана тези обяснения, характерни за отделните ядра на фундаментализъм, оформящи се в атмосфера на несигурност за личната социална перспектива, на икономическа бедност и при липса на качествено образование и които намират отдушник в типичната вяра в конспиративни теории и неприкрит антисемитизъм, ще видим друга действителност.
Българската православна църква (БПЦ) както като цяло, така и в лицето на отделните й представители, напомня до голяма степен населението в тази страна. Подобно на средностатистическия гражданин и обикновеният свещеник е навикнал да оцелява сам, да се самоограничава в собствените си инициативи. Този рефлекс, останал още от тоталитарния период, се пренесе и в годините на прехода: главното усилие е личното физическо оцеляване във време без надежда за финансова подкрепа от традиционните институции, респективно от църквата. И досега се чува за свещеници, които вместо заплати получават на някои места свещи за продаване.
Църквата е спрягана като най-едрия земевладелец в страната, но така и не успява да печели от този ресурс. Като цяло в България има доста хора, които разполагат със значително количество недвижими имоти и по пътя дори на елементарната логика би следвало да са милионери, но всъщност живеят с мизерни средства. Епископ Сионий припомня, че повечето от тези имоти всъщност са земеделски и просто са се превърнали в пустеещи земи. А Варненският митрополит Кирил съобщи преди църковно-народния събор тази есен, че БПЦ не е реституирала все още 50% от своите недвижимости. Но дори наличните не носят достатъчно средства. А ако човек посети всяка митрополия в страната или дори Светия синод в София, ще установи, че административният персонал се брои обикновено на пръстите на едната ръка, най-много на двете, а често хората съвместяват по няколко длъжности. Липсата на достатъчен ресурс - както финансов, така и човешки, е очевидна. Така БПЦ вместо като крупен работодател и социален партньор влиза в медиите само със скандали. Новинарите забавляваха публиката с фрази като "попове си скубят брадите за имоти" през 90-те и времето на църковния разкол, когато за най-апетитните обекти се водеха истински юмручни схватки и окупации. Ситуацията обаче повече приличаше на това, което неколкократно у нас наблюдавахме в парламента - просто група духовници подобно на депутати заявиха на своето правителство, т.е. на синода, че няма повече да го подкрепят. За църковната йерархия, при която у нас все още няма на практика разделение на властите - даден митрополит реално има единствен пълната духовна, административна и ръководна власт в своята епархия - това беше шок и внесе объркване. То продължава и до днес, подхранвано от разнородното отношение на обществото и особено на политическите играчи към църковната институция. От една страна, почти 80% от населението декларира своята принадлежност към православното християнство, от друга - участието на гражданите в църковния живот се свежда до няколко ритуални обреда, каквито са сватбите, кръщенетата и погребенията. Хората настояват за въвеждане на религия в училищата, но малцина записват децата си, когато такава възможност се създаде. Политиците пък, преследвайки своите цели, вкарват църквата в етническото противопоставяне, и то на фона на приемането на страната в ЕС и НАТО. Реално националната държава беше погребана от вероятно над един милион емигранти, които й обърнаха гръб и избраха да си търсят щастието по света, но тази идея все още изглежда пленителна за някои политици и духовници. Да се преборят с мисленето в рамките на "един народ, една държава, една църква" е част от предизвикателството към БПЦ в началото на новото хилядолетие, но то е един вид завръщане в бъдещето или преоткриване на корените. Самата схема на националната държава всъщност противоречи на християнската доктрина, която не (би трябвало да) дели хората по социална, етническа и верска принадлежност. Църквата много лесно може да избяга от капана на националната държава именно завръщайки се към социалната си дейност. Освен това БПЦ има върху какво да стъпи като традиции - до средата на ХХ век са изградени верига от социални заведения като млечни кухни, сиропиталища, старчески домове, детски лагери, болници. Естествено те са отдавна изчезнали, но самият факт на съществуването им доказва, че църквата в тази страна невинаги е била аутсайдер при решаването на проблемите на обществото. Освен това никой богослов не протестира, когато се използва съответният термин - пастирски грижи. Учудващо е, че се превръща в проблем, когато се замени със съвременното социални.
Участието в социалните дейности е шанс и да се раздвижи икономически и кадрово БПЦ - необходимостта от средства ще завърти колелото и ще предизвика разработването на финансовите ресурси и наемането на повече хора. Това от своя страна ще открие и работни места за кадрите на църквата. За 18 години преход броят на студентите по богословие след първоначалната еуфория и огромен наплив е спаднал до нивата отпреди 1989 г. основно поради липсата на възможности за професионална реализация. Това особено важи за жените богослови, които освен учителки в малкото училища със свободно избираем предмет религия нямат други шансове (мъжете поне могат да станат свещеници). За сравнение - броят на имамите в България (при 10-12% мюсюлмани от населението) вече се изравнява с този на свещениците.
Официалното участие на БПЦ в социалните дейности ще бъде и облекчение за държавата, която, известно е, не е добър стопанин, а така ще може да се разтовари частично от някои сериозни проблеми. Но главното е, че по този начин и БПЦ ще се върне към един от основните си ангажименти, заложени още отначало - грижа за ближния.
*Климент Христов завършва православно богословие в София и Мюнхен и е докторант по практическо богословие. Работи и като журналист. още текстове от него може да прочетете на новата информационна страница на "Нова телевизия" www.kalendar.bg
|
•
Блог
